Коментар от Полина Паунова:

От Народния съд до реалния собственик на фирмата-концесионер в Банско - Цеко Минев. Така премина първото от доста време насам интервю на премиера Бойко Борисов, което не даде отговори, но затова пък постави немалко въпроси. И ако публичната среда е достатъчно сензитивна, може да ги прочете и като самопризнания. Самопризнания както от страна на политиците, така и от страна на журналистическата гилдия.

В рамките на 30 минути премиерът препусна през теми за политическите му опоненти и за чиновниците в президентството, неглижира протестите за Пирин, направи опит да иронизира извънпарламентарната опозиция, похвали се с успехите на правителството, позиционира се като балкански и европейски лидер и показа една важна част от начина, по който се прави политика в България, а именно - популизма. Последното Борисов стори с гневно разясняване на случая с Истанбулската конвенция, която, по думите му, се подкрепя от ГЕРБ, но въпреки това партията му я “оттегля”, изпращайки я в Конституционния съд, за да не носи пасиви.

Монологът

В това интервю, което премина по-скоро като половинчасов монолог, министър-председателят демонстрира, че няма да носи сам и този пасив - продължителните протести в защита на Пирин, които всеки път засягат и темата за ширещата се корупция в България. С осветяването на съакционера в Първа инвестиционна банка Цеко Минев като реален собственик на концесионера в Банско, премиерът на практика пое курс към разграничаване от него. Така той отвори още една голяма тема, която обаче не бе подета в разговора с него - за начина, по който се съобщава информация в България. И най-вече - кой говори, когато медиите, защитаващи унищожаването на Пирин, са заложени в същата тази банка, явяваща се обединяващо звено между тях и зимния курорт.

В монолога си Борисов спомена без подкана и името на скандалния депутат от ДПС Делян Пеевски, което всъщност беше още един опит за “разграничаване”. Това разграничаване обаче изглежда напълно невероятно. Особено на фона на този случай от последните дни - монолитната подкрепа на ГЕРБ за закона “Пеевски” за КТБ. Редица експерти вече предположиха, че този закон има една-единствена цел - Пеевски да овладее активите на банката, които още не са попаднали в ръцете му. Темата обаче не бе засегната в интервюто.

Липсващият разговор

Впрочем, липсващият разговор “Пеевски” не беше единствената „дупка" в това интервю. Той бе просто част от цяла купчина липсващи въпроси за начина на управление в България. Управление, което направи възможна скандалната декларация на вицепремиера Валери Симеонов, съдържаща заплахи и обиди по адрес на германска евродепутатка.

Липсващите въпроси за корупцията в България също са част от този несъстоял се разговор с премиера, който трябваше да обясни защо толкова години след присъединяването ни към ЕС все още не сме надежден партньор.

Наред с незададените въпроси за Пеевски, за ДПС, за поведението на министри, които откровено защитават интересите му, в интервюто с премиера липсваха и питания за позицията на холандския премиер Рюте и за категоричния отказ да бъдем приети в Шенгенското пространство.

А когато стана дума за корупция и се усети опасност разговорът да тръгне натам, Борисов в типичния си стил се концентрира върху високата заплата на водещия. И точно в този момент водещият сякаш изчезна.

Два извода

Въпреки всичко това 30-минутният монолог на министър-председателя се оказа много ценен. Защото освети следните две обстоятелства. На първо място този разговор, в който на практика журналист липсваше, показа съвсем ясно кои теми премиерът избягва. В този смисъл интервюто подсказа, че ако журналисти и опозиция искат да си вършат съвестно работата, оттук нататък трябва да говорят именно по тези въпроси.

И на второ място, но не и по значение: този опит за разговор постави за пореден път въпроса за ролята на журналистиката в България. В последните дни дебатът се върти около голямата обществена медия, но не по-малко належащ е въпросът за частните.

Борисов умело контрира въпрос за корупцията с констатацията, че неговата заплата като премиер е по-ниска от тази на журналиста. И така потопи темата. Което отново бе саморазкриващо - както за управлението, така и за медиите.

Именно по тази причина е редно да се повдигне въпросът за заплащането на журналистите. По принцип високата заплата е стимул да си вършиш работата по най-високите стандарти, а също и един вид оценка за свършеното до момента. Когато обаче възнаграждението се плаща тъкмо за обратното - да се копае дъното на журналистическия стандарт, тогава това възнаграждение може да изглежда и като корупция, като един вид подкуп срещу услугата да не си вършиш работата или да нарушиш служебните си задължения.

Докато медиите не започнат честно и открито да говорят за това, а те няма как да го правят, ако са заложени в банки например (тема, останала по загадъчен начин извън обсега на медийния закон на Пеевски), интервютата в България няма да дават отговори, а просто ще поставят допълнителни въпроси. По които обществото пипнешком трябва да се ориентира.

Източник: Дойче Веле