Аз съм българка. Аз се родих в българско семейство. Моят дом беше България. Аз съм българка. Българка, която избяга. Една от многото избягали. Аз съм българка, която живее в чужбина. Една от многото. Аз съм българка, която напусна дома си преди пет години, за да търси по-добър дом. Някъде в чужбина. Но аз продължавам да съм българка, която всеки ден мисли за дома си в България.

Аз съм българка, чиято дясна ръка често се оказва просто един куфар. Куфар, значещ много повече от първообраза си. Куфар, който олицетворява дома. Подвижния дом.

А какво е дом всъщност? Дом е онова място, където спим, ядем, къпем се, четем книги, гледаме телевизия, където не ни пука, че имаме петно от лютеница по тениската или че сме с 2 различни чорапа. Там, където се чувстваме спокойни, прекарваме времето си приятно, там където камината грее и ни е топло. Това ли е дом?
Не.

Ако това е дом, то би трябвало да съм имала много, но аз далеч не бих нарекла така всички. Защото дом е много по-всеобхватно понятие, нещо много по-свято, много по-скъпо и свидно.

Защото дом е там където сърцето се чувства уютно. У дома няма нужда да ни топли камина, защото у дома топли сърцето!

Гледам празния си куфар, който още ухае на летни емоции от България и си мисля аз сега прибрах ли се, заминах ли?
Живея поне 10 месеца от годината в чужбина. Вече цели 5 години. Въпреки не дотам силните ми умения по математика, най-елементарна сметка показва, че май повечко време прекарвам в чужбината. Значи ли това, че домът ми е там? Моят дом е в чужбина… Само като го чета и ме свива коремът… Гледам и подвижния си дом – стои си кротко и мълчаливо, изпълнил задачата си да ме прибере. Куфарът е празен, а пълни душата ми. С чувства.

Тръгнах си от вкъщи, за да си дойда вкъщи.

Другото вкъщи. Идва момент, в който се объркваш и ти самият. Аз май имам два дома. Аз съм от онези българи, които се прибират на две места. Онези другите българи. Българите, за които често докато сме извън родината, тя ни се струва като утопичен свят. Докато не се върнем и не си я припомним. И виждаме, че България наистина е един друг свят, съвсем не утопичен, но пък е нашият свят. Един български свят.

Със сигурност някои от избягалите отдавна толкова са разочаровани от България, че нито я милеят, нито щат да чуват за нея. За тях тя е една чужда майка, една мащеха, а те са Пепеляшки… Пепеляшки, които искат да избягат от мащехата. Пепеляшки, които може би не в полунощ, а някъде рано утрин са избягали в търсене на нов изгрев.

Пепеляшки, които вместо с една обувка бягат с едничък куфар в ръка. А другата обувка са изгубили някъде по пътя. Някъде още в България. Старият им дом, за който не искат да си спомнят.

Аз също съм Пепеляшка. Пепеляшка, която си е изгубила и двете обувки. Едната е в България, а другата е някъде по пътя. Някъде из чужбина.

Къде най-сетне ще ги обуя, не знам. Времето ще покаже. Изгубих ги, докато бягах. Не знам от какво. Едно бягство стартирало уж с цел, уж с посока, но без финална права. Едно неприключило бягство, в което се изгубих.
Изгубих обувките си, изгубих дома си.

Или пък.. намерих два. Може би ще намеря и себе си…
А ти Пепеляшка ли си? Може би още се луташ. Може би още си бос…
Е, аз съм боса.

Ваша Пепеляшка
Източник: bgkontakti