Отдавна се случи, бях много беден и угрижен емигрант, като всички българи в началото на безрадостната си съдба. Тогава се наложи да напуснем подлата комунистическа държава, чийто поданици бяхме, и от която трябваше да бягаме със сълзи в очите и с разбити сърца. А това от което бягахме, беше нашата Родина.

Валеше дъжд по мокрите есенни тротоари и по пресечките на улица Сейнт Катрин в Монтреал, а аз прегърбен, облякъл едно яке, което Климбо ми беше подарил, се бях запътил някъде, вероятно към онова нещо което се нарича „Депаньор“, откъдето исках да купя нещо, което струваше точно осем канадски долара. Не помня какво, навярно беше евтино парче хляб, сандвич или сирене. Изведнъж спрях пред магазина и изстинал от срам установих, че мокрите сиромашки банкноти от по един долар, които бях стискал в джоба си, докато достигна дотам, са изпаднали някъде от джоба ми. Изгубил съм ги някак си по пътя.

И опозорен от бедността си, нахлупил качулката, тръгнах да се прибирам обратно в дъжда, почти със сълзи на очи, заради моята гламава несретност.

Но само няколко метра след това, видях край бордюра да се мержелее под светлината на уличната лампа една банкнота от двайсет долара, загубена навярно от някой още по-голям несретник. Аз се наведох и взех тези мокри от дъжда двайсет долара.

Така тази вечер се наложи да се замисля за предопределението и за странните уроци на съдбата.

Моят извод беше, че на всеки един от нас понякога ни се взема нещо, за да ни се въздаде в неочаквана друга форма. А на моята маса тази вечер грееше със светлината на нечия анонимна благодарност парчето хляб и сирене. Някой бедняк може би сподели с мен трапезата си тази вечер.

А навън валеше есенният канадски дъжд…

Д-р Любомир Канов, Фейсбук, chujdozemec.com